forum.lex.bg

МИСЛЯ СИ, ЧЕ НЯМА ДА Е ЗЛЕ ВСЯКА СУТРИН НЯКОЙ ДА МИ НАПИСВА ПО НЕЩО ХУБАВО; НЕЩО, КОЕТО СИ ЗАСЛУЖАВА ДА БЪДЕ ПРОЧЕТЕНО... КОЕТО ДА МЕ НАКАРА ДА СЕ ЗАМИСЛЯ, ДА ПОГЛЕДНА НЕЩАТА ОТ ДРУГА ГЛЕДНА ТОЧКА, ДА ПРИДАМ СМИСЪЛ НА БЕЗЦЕЛНОТО СИ ЛУТАНЕ ПРЕЗ ДЕНЯ ...

СМЯТАМ, ЧЕ И НА ВАС ЩЕ ВИ Е ПРИЯТНО...

ЗАТОВА ЧЕТЕТЕ, А АКО ИСКАТЕ И ПИШЕТЕ:-))

Животът не се мери с броя вдишвания, а с моментите, които спират дъха ни!

Джордж ГАРЛИН

Когато съпругата на Джордж Гарлин починала, Гарлин -известният груб и устат комик от 70-те и 80-те години - написал тази невероятно изразителна статия — толкова уместна и днес, в епохата след 11 септември.

Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме на по-малко. Имаме по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве.

Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко. Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.

Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща. но не и по-добри неща.

Пречистихме въздуха, но замърсихме душата. Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си. Пишем по­вече, но научаваме по-малко. Планираме по­вече, но постигаме по-малко. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко.

Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, големите мъже и дребните души, лесните печалби и трудните връзки. Времето на по-големи семейни доходи и повече разводи, по-красиви къщи и разбити домове. Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, връзките за една нощ и наднорменото тегло и на хапчетата, които правят всичко - възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни. Време, в което има много на витрината, но малко в склада. Време, когато технологията позволява това писмо да стигне до вас, но също ви позволява да го споделите или просто да натиснете „изтриване".

Запомнете, отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са с вас завинаги. Запомнете, кажете блага дума на този, който ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече до вас. Запомнете и горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка.

Запомнете и казвайте „обичам те" на любимите си, но най-вече наистина го мислете. Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърцето. Запомнете и се дръжте за ръце, и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас. Отделете време да се обичате, намерете време да си говорите, и намерете време да споделяте всичко, което имате да си кажете.

Защото животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.

ЛЕК, УСПЕШЕН И ПРИЯТЕН ДЕН НА ВСИЧКИ СЛАДУРИ ОТ ЛЕКС )
ThePreacher...

Страхотно - нямам думи.Прекраснооо

Това, което най-голямата глава не може да схване, а най-малкото сърце може, се нарича Любов . . .

"Макар мълчанието да е злато, както казват, старай се тази мъдрост сам да нарушиш. Че две неща са неразумни - да мълчиш, щом трябва да говориш и да говориш в мига, когато трябва да замълчиш. Говори сега щом можеш - та нали ще дойде време цяла вечност да мълчиш."

@----/-------- Благодаря!

'Ba go da go eba drugarko 'pak niakoi besen advokat se e vlubil

Abrei neznaeteli 4e emotsiite sa slabost:)))))))))))))
Bazikam se be :)))))))))))
BADETE STASLIVI

Искам да Ви разкажа как се почуствах, когато прочетох посланието! Почуствах се по същия начин и преди около два месеца и се хващам, че когато ми е трудно, винаги мисля за това усещане:
Преди време стоях пред болницата, чаках някого и времето вървеше с пълна пара около мен. Бях пред отделението по хемодиализа. В един момент се отвори вратата и от нея излезе шармантна дама /в духа на нашето време/, запъти се към луксозната си кола, обзаведена с всички екстри /също в духа на времето/, извади мобилния си телефон /последен модел/ и проведе разговор /очевидно с "любим човек"/, а на лицето й беше изписана такава досада! Запали мотора и тръгна към света, към когото се стремим всички, улисани в ежедневието. Останах да чакам, като се чудех защо тази жена, която видимо имаше всичко, изглеждаше апатична. Не трябваше ли да е щастлива?!
Докато си уплатнявах времето в мислене за живота, вратата отново се отвори...и ... какво да Ви кажа, слънцето изведнъж заблестя по-ярко, защото на вратата се появи Тя - Любовта... Знаете ли как изглеждаше...Мъж на около 65-70 години буташе в инвалидна количка жена също на толкова. Ръцете й бяха бинтовани в лактите, защото очевидно излизаше от хемодиализа. Беше толкова безпомощна и болна. По стълбите съпругът й я смъкна сам /знаете колко сме състрадателни българите?!/, стигна до таксито, отвори вратата, взе я на ръце и с такава грижа и нежност я настани вътре, че бях втрещена! И през цялото време се усмихваше!Сигурна съм, че изобщо не му тежеше нейната болест! Той беше щастлив, че я има. Разбирате ли?

Хубаво, че има и такива хора. Морски, четейки твоето писание направо настръхнах. Каталожните дами със супер модерни коли и телефони срещам всеки ден, но да ги наблюдавам не ми доставя никакво удоволствие, но когато много рядко срещна такава двойка ми става хубаво и някак топличко на душата. Значи все още има обич и доброта, вяра и надежда. Тогава си пожелавам, когато дойде старостта или нещастието, дано и до мен има един толкова обичащ ме човек.

и аз , швед , ти го пожеравам от сърце ... да има някой до теб, който да те обича и то ... не само в моментите, в които си хубава, засмяна, преуспяля ... и т.н. но и в другите , в които ти е тежко на душата и си в беда , болест или с бръчки ... тогава обичта е истинска -
а иначе ... много е лесно да се обичат съвършени хора ...

ето ви от мен една приказка за любовта ... май е малко неподредена, но има какво да се вземе от нея ...





ПРИКАЗКА ЗА ЛЮБОВТА
Публикувано от Truden в Четвъртък, Юли 08 2004 @ 11:22:30 BG

Ani пише: "Един човек имаше навика да посещава близката до дома си горичка. Обикновено правеше все едно и също - изминаваше бързешком пътеката между дърветата, вперил поглед в краката си, а после спираше пред едно дърво - винаги едно и също, сядаше под него и започваше да се вайка.

- Никой не ме обича. Никой не заслужава моята любов. Ах, колко съм самотен! А имам толкова голямо сърце и то жадува за обич.

И така ден след ден.

В клоните на дървото едно птиче си свиваше гнездо. Жалостиво същество беше то - не понасяше чуждото страдание.

- Човече - извика един ден птичето, когато оплакванията бяха особено мъчителни за слушане, - тук всички те обичаме. Виж тревата, по която често вървиш. Тя е полегнала, за да не пречи на стъпките ти. Ето и дървото, под което обикновено сядаш. Показало е единия си корен, за да ти е удобно. А мравките всеки ден го почистват, за да ти е приятно. Всички те заслужават твоята обич.

- Колко си наивно! - възкликна човекът. - Не познаваш света. Тревите лежат, защото ги мързи да се изправят всеки път. Дървото е престаряло, скоро ще се катурне, затова коренът му е над земята. А колкото до мравките, те просто са лакоми и всеядни.

- Да, може би си прав - каза птичето, което почти винаги се съгласяваше с чуждото мнение. - Те наистина правят нещата за себе си, но и за теб също.

- В дълбоко заблуждение си - строго каза човекът. - Те не могат изобщо да обичат. Някои от тях нямат дори сърца. И затова са недостойни за моята любов.

Птичето се сви в недовършеното си гнездо и клюмна глава върху гърдите си. Искаше да помогне, а не знаеше как. Да утешиш човек се оказа трудна работа.

- Когато съм неуверено и объркано - започна отново то, - ...

- Това обяснява всичко - прекъсна го човекът, който вече бе успял да зърне птичето в клоните на дървото. - Ти си дребно и нежно, и толкова младо. Имаш малко знания и почти никакъв опит. Нуждаеш се от покровител и учител.

- ... тогава запявам - продължи птичето, което не разбра думите на човека.

- Нима можеш да правиш нещо? - Човекът се взря с любопитство в пернатото същество. - Я да видим. Ще изпееш ли една песен за мен?

Птичето го погледна с едното око, после с другото, хвърли поглед наоколо и запя.

И сякаш цялата земя притихна и зачака, и всички дървета, храсти и треви върху нея - също. Животните, птиците и насекомите замлъкнаха. Дори потока забълбука по-тихо, а съществата, които го населяваха, се скупчиха на повърхността му. Слънцето заблестя, облаците спряха своя бяг, а вятърът полегна в клоните на дървото.

Песента изпълни гората, издигна се над върховете на дърветата и се понесе към загадъчните и необятни висини.

Птичето изви глава нагоре, гласът му трепна и замря.

В настъпилата тишина човекът чуваше само собственото си учестено дишане. Очите му бяха пълни със сълзи.

- Ти си единственото същество, достойно за моята любов - успя да промълви той.

- Наистина ли? - със съмнение в гласа запита птичето.

Усети мъничко гордост, леко облекчение и неясна тревога.

- От днес нататък ще те наричам моя любима. Ще се грижа за теб. Ще ти построя дом и ще те пазя от враговете ти.

Щастлива усмивка озари лицето на човека.

- Но аз имам дом! - възкликна птичето. - И нямам врагове!

- Какъв дом е това? Ако разклатя клона, гнездото ще падне - нетърпеливо каза човекът. - А колкото до враговете, ти си толкова неопитно, че се чудя как си оцеляло досега.

- Да, да - обади се птичето, колкото да каже нещо.

Излезе от гнездото и подскочи на по-висок клон.

- Ще ти направя златна клетка с хранилка, поилка и люлка, които да блестят на светлината - и човекът примижа от разкрилото се пред него видение. - Ти ще ми пееш, а аз ще те храня и пазя. Ние ще се обичаме и няма да има други като нас.

- Да, да - каза птичето притеснено и подскочи на още по-висок клон.

- А сега ела, за да те заведа у дома - и човекът протегна ръце.

Птичето неспокойно заподскача от клон на клон, въртейки глава.

- Ела, не се страхувай. Аз те обичам и с мен ще ти бъде хубаво - с много чувство в гласа продължи той.

- Не вярвай на думи! - каза вятърът и потегли отново на път.

- Не отивай! - зашепнаха листата на дървото.

- Ще ни липсваш! - чуха се гласове отвсякъде.

- Ако не дойдеш, ще се превърна в най-нещастното същество в света - добави човекът.

- О! - възкликна птичето, което не можеше да забрави как изглеждаше той преди.

“Исках да помогна и вече нещичко направих. Трябва да продължа” - помисли си то.

Завъртя се в кръг около дървото, хвърли бегъл поглед на полуготовото си гнездо и плавно кацна на рамото на човека.

- Ето ме! - изчурулика.

Той нежно го взе в длани, допря устни до пухкавата му перушина и радостен се завтече към дома си.

Направи всичко, което беше обещал. Купи златна клетка с хранилка, поилка и люлка. Вечер я слагаше до леглото си, сутрин я закачаше на прозореца в стаята си. Носеше на птичето най-хубавите семена, редовно му сипваше прясна вода, говореше му и го галеше, не го оставяше и за миг само. Понякога го пускаше да направи кръгче летейки.

- Браво, браво! - пляскаше с ръце и се смееше. - Ти си най-умелият пилот в света.

Беше щастлив, както никога в живота си и птичето се радваше.

Но в новия си дом то никога не запя. Не че не искаше - просто не можеше. Понякога, когато молбите на човека бяха особено настойчиви, то се опитваше, но освен “чирик, чирик” друго не излизаше от човката му.

- Е, нищо - казваше му той в такива случаи. - Не се притеснявай. Някой ден ще запееш и тук.

И го галеше и целуваше нежно.

Но споменът за онази песен не оставяше човека на мира. Копнежът да я чуе отново го измъчваше.

- Виж, миличко - каза му един ден, - ще те занеса в гората, ще намеря твоето гнездо и ще те поставя в него. Сигурен съм, че тогава отново ще запееш.

Отиването в гората се оказа по-трудно, отколкото си го представяше. Тревите бяха заличили пътеката, а дърветата изглеждаха отчайващо еднакви. Дълго се лута, но не намери познатото гнездо. Накрая спря и разтвори длани.

- Хайде, любов моя, покажи ми това, което можеш да правиш по най-добрия начин.

Птичето стъпи на крака и изправи глава. Светът, какъвто го помнеше, се завърна при него. Видя събратятя си високо в небето и чу радостните им възгласи. Слънцето го заслепи за миг, а вятърът го залюля в прегръдките си.

- Ела с мен - прошепна му.

- Бягай, бягай! - подканиха го листата на дърветата.

- Спасявай се! - настойчиво зашепнаха всички наоколо.

Усети радостна възбуда. Тялото му стана леко, а крилете силни.

- Чирик, чирик! - изтръгна се от него и то се понесе нагоре.

Безграничното и бездънно небе се доближи, за да го поеме.

- Върни се! Върни се! - извика човекът. - Не мога да живея без теб!

В гласа му имаше толкова мъка, отчаяние и страх, че птичето не се поколеба и за миг. Спря рязко и се спусна обратно.

От този ден то престана да лети. Но с това промените не свършиха. Загуби апетит. Хранеше се малко и насила.

- Болно ли си? - тревожеше се човекът и се суетеше около него. Сменяваше храната и водата, даваше му специални треви и семена.

Но пухчетата по главата на птичето опадаха, а перата му загубиха блясък и цвят. То нямаше вече сили да стои на крака. Лежеше на дъното на клетката с глава, клюмнала на една страна.

- Миличко - обърна се човекът към него, облян в сълзи, - кажи ми какво да сторя за теб?

Птичето с усилие отвори очи и го погледна. Беше се опитало да направи човека щастлив, но имаше ли щастие без мъка?

- Само не умирай! - възкликна той, когато видя, че любимото му същество отново затвори очи. - Ще потърсим помощ.

Взе го в ръце, притисна го към гърдите си и хукна към гората. Намери празно гнездо и положи в него топлото телце.

Разкъсван от страх и разкаяние, човекът се наведе към тревите и цветята, като се вглеждаше с надежда във всяко стъбълце:

- Моля ви, помогнете!

- Как, как!? - развълнуваха се те.

- Спасете моето птиче! - шепнеше той на едно дърво, после на друго, прегръ-щаше стволовете им, търсеше отговор в потрепването на листата им.

- Направете нещо! - призоваваше малките и големи същества, които се изпречваха на пътя му.

- Какво, какво!? - питаха се те.

Тревога, жалост и отчаяние изпълниха гората.

Слънцето измина дългия си път и нощта замени деня, но чувството на обреченост не се стопи.

Звездите покриха небесния свод и пръснаха призрачната си светлина наоколо.

- Помогнете! - помоли ги човекът, но вече не вярваше, че някой може да го стори.

- Всичко е наред - примигнаха звездите и сякаш се усмихнаха.

Но никой на земята не ги чу.

Когато утринната светлина обля и последното кътче в гората, човекът разбра, че е загубил гнездото и своята любима в него. Изтощен от безсъние, мисли и безплодни усилия, спря. Тогава чу песента. Идваше ту отляво, ту отдясно, извисяваше се, после спираше.

- Моето птиче - прошепна той, а сърцето му подскочи в гърдите. - Живо е!

Затърси в клоните на дърветата, но това, което успяваше да зърне тук или там, беше крило, краче или човка.

- Живо е! - каза си с облекчение, благодарност и смирение. - Това е важното. Някой ден ще го видя цялото, а може би ще го докосна отново.

Този ден песните в гората не спряха. Птиците разказваха на облаците и дърветата, те пък шептяха на тревите, цветята и всички животни на земята за нещо чудесно, което се случило. В едно полуразрушено гнездо, на някакъв незначителен клон в Голямата гора едно малко птиче се превърнало в същество от светлина. То не се нуждаело вече от вода и храна, нито от сън, от летене или чуруликане, не се нуждаело дори от дишане. Не изпитвало желания, съжаление или копнеж, нито мъка, нито жалост, нито страх. Перата му излъчвали светлина, а очите му - ласкавост и доброта. Всеки, който го зървал, бил привличан, омайван, омагьосван от това същество. Оставал при него и се променял завинаги.

Птиците разказвали на облаците и дърветата, а те на тревите, цветята и животните на земята, че най-трудното било не да попаднеш на това място в гората, а да видиш съществото от светлина"

що е любов? не е ли любовта онази магия,необяснена и неразгадана ,но неотрази
ма и мечтана от всеки. Съвместима ли е тази магия с ревността? с властта над
любимия или самата тя е власт? кое общото и кое частвното:любовта или обичта?

И аз ще взема да изпратя нещо.
Габриел Гарсия Маркес се е оттеглил от публичния живот по здравословни причини - рак на лимфните възли. Състоянието му се влошава с всеки изминал ден. Прощалното писмо, което следва, бе изпратено от писателя на неговите приятели.


~ ~ ~

Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук.

Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.

Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!

Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си.

Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им...

Боже, ако имах едно късче живот... Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам. Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.

На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората... Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят,че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръстта на баща си, го пленява завинаги.

Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко само, когато трябва да му помогне да стане.

Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш.

Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.

Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш.

Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш. Покажи на приятелите си какво означават за теб.

~ ~ ~
"

МИСЛЯ СИ, ЧЕ НЯМА ДА Е ЗЛЕ ВСЯКА СУТРИН
НЯКОЙ ДА МИ НАПИСВА ПО НЕЩО ХУБАВО;
НЕЩО, КОЕТО СИ ЗАСЛУЖАВА ДА БЪДЕ ПРОЧЕТЕНО...
КОЕТО ДА МЕ НАКАРА ДА СЕ ЗАМИСЛЯ,
ДА ПОГЛЕДНА НЕЩАТА ОТ ДРУГА ГЛЕДНА ТОЧКА,
ДА ПРИДАМ СМИСЪЛ НА БЕЗЦЕЛНОТО СИ ЛУТАНЕ ПРЕЗ ДЕНЯ ...
The Preacher

* * * * * *
Не тичай, а пътувай бавно, Тази обич между нас
защото трябва да отидеш е така неосезаема и ведна,
към самия себе си! така вглъбена в себе си -
Пътувай бавно, а не тичай! като невидимия въздух,
Защото рожбата на твойто аз, като невидима вода,
новородена, вечна, между луната на небето
не може да те следва! и речната луна.
Хуан-Рамон Хименес

МИСЛЯ СИ, ЧЕ НЯМА ДА Е ЗЛЕ ВСЯКА СУТРИН
НЯКОЙ ДА МИ НАПИСВА ПО НЕЩО ХУБАВО; НЕЩО, КОЕТО СИ ЗАСЛУЖАВА ДА БЪДЕ ПРОЧЕТЕНО...КОЕТО ДА МЕ НАКАРА ДА СЕ ЗАМИСЛЯ,
ДА ПОГЛЕДНА НЕЩАТА ОТ ДРУГА ГЛЕДНА ТОЧКА, ДА ПРИДАМ СМИСЪЛ НА БЕЗЦЕЛНОТО СИ ЛУТАНЕ ПРЕЗ ДЕНЯ ...The Preacher
* * *
Не тичай, а пътувай бавно,
защото трябва да отидеш
към самия себе си!
Пътувай бавно, а не тичай!
Защото рожбата на твойто аз,
новородена, вечна,
не може да те следва!
* * *
Тази обич между нас
е така неосезаема и ведна,
така вглъбена в себе си -
като невидимия въздух,
като невидима вода,
между луната на небето
и речната луна.

Хуан-Рамон Хименес

Страхотно е! И много вярно!Благодаря, че го сподели с нас!Аз, от своя страна, също предпочетох да го споделя с приятели и любими хора...

Днес получих e-mail, в който беше това писмо. Стиха е на Ивайло Диманов и е от неговата стихосбирка "Допълнение към Закона за защита на цветните сънища" :
Изпрати ми го човек, който беше написал просто: "Порадвай му се.."

Н А Д Е Ж Д А

Добрите хора си отиват рано,
А лошите остават на банкет.
Живота е лотария с награди,
Но кой е печелившият билет?

Добрите хора вечно са самотни,
А лошите живеят на стада…
Човек привиква някак неохотно
Да казва “не” , когато мисли”да”.

Добрите хора страдат от невроза,
А лошите са с нерви от въже.
Отдавна Хамлет е решил въпроса-
“Бъди злодей за да не ти е зле”.

Добрите хора падат първи в боя,
А лошите зад тях крещят ”Ура”!
Нима при Ботев имаше за свои
Облаги от народната мера?!

Добрите хора пеят тъжни песни,
А лошите-тържествен дитирамб!
Животът е прекрасен, но нелесен
Когато нямаш сигурен гарант…

Добрите хора вярват във Доброто,
А лошите разчитат на късмет.
Но днеска за победата над Злото,
Не е достатъчно да си поет!

Разправят, че добрите ще изчезнат,
Разпънати от свойта доброта.
Но аз живея с искрена надежда,
Доброто надживява и смъртта!

"С мъдрец и откровен
дружи,
с лъжлив и умен
стъпвай леко,
глупак и честен
съжали,
а от подлец и тъп -
далеко."


/ Панчатантра /

:)

Благодаря ти за това напомняне за стойностните неща в живота и за сладкото вълнение, което изпитах, докато четях написаното. Прочетох го на колегите в офиса и гледах, как пушат замислено и им се пълнят очите, също като моите. Благодаря ти

Благодаря!

запитали един пророк
то било нявга в древността
какво той смята на света
за най-големия порок
лъжата измамата или разврата?
набръчкал своя древен лик,
като че ли тоз въпрос е чакал
отговорил мъдрият старик
ВЛАСТТА в ръцете на простака