НЕобжалваеми ли са наистина НП с 50 лв. санкция?

[bubamara2]

Във връзка с въпроса: "Необжалваеми ли са така наречените "необжалваеми" НП?", който допреди няколко месеца звучеше риторично, практиката на все повече административни съдилища налага допускане до обжалване и разглеждане по същество на такива жалби. Рових се в сайтовете на почти всички адм. съдилища и досега категорично против допускане на такова обжалване е само СРС, съотв. покрепен с аргументи от Адм. съд- София- град. Административните съдилища в Бургас, Шумен, Русе, Монтана, Пловдив, Пазарджик, Кюстендил, Ямбол и др. от лятото на 2010г. отменят всички определения за прекратяване на производствата и връщат делата на съответните районни съдилища за разглеждане по същество на жалбите срещу т.нар. "необжалваеми" по ЗДвП или ЗУТ наказателни постановления

[iva_sh]

тази тема е интересна - дали Районните и Административни съдилища могат да изземват правомощия на Конституционният съд и да преценяват дали национален закон - чл. 189, ал. 5 от ЗДвП противоречи на международен договор по който РБ е страна - чл. 6 и чл.13 от ЕКПЧОС.

[kontrol]

Чл. 5. (1) Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат.
(4) Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.
Чл. 149. (1) Конституционният съд:
2. произнася се по искане за установяване на противоконституционност на законите и на другите актове на Народното събрание, както и на актовете на президента;
4. произнася се за съответствието на сключените от Република България международни договори с Конституцията преди ратификацията им, както и за съответствие на законите с общопризнатите норми на международното право и с международните договори, по които България е страна;
Чл. 150. (2) Когато установят несъответствие между закона и Конституцията, Върховният касационен съд или Върховният административен съд спират производството по делото и внасят въпроса в Конституционния съд.
Чл. 151. (2) Решенията на Конституционния съд се обнародват в "Държавен вестник" в 15-дневен срок от приемането им. Решението влиза в сила три дни след обнародването му. Актът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизането на решението в сила.

За неприлагането (отмяната, както казва ТРКС) на закон е предпоставка конститутивното РКС, докато несъответствието на МД не предпоставя РКС, неприлагането е в правомощията на всеки правоприложител.
В случая с МД се касае за противоречие между закони - вътрешният и ратификационният, откъдето МД черпи силата си. Конституцията определя, че вторият се прилага с предимство; така както ЗНА допуска съд да не приложи подзаконов акт.

Вж. по този повод Сталев, Ж. Конституцията и международните нормативни съглашения за човешките права и основни свободи.//Юр. свят 1/1999 г. стр. 16-18 (т. 4 - 7): Приматът е "по право", а евентуално РКС има само декларативно действие.

За разлика от обявен за противоконституционен закон, противоречащият на МД продължава да съществува и при денонсиране на МД възобновява действието си.

[lexy21]

4. произнася се за съответствието на сключените от Република България международни договори с Конституцията преди ратификацията им, както и за съответствие на законите с общопризнатите норми на международното право и с международните договори, по които България е страна;

По тази точка конситуционалистите са изписали толкова, че, ако вземем да ги цитираме, свят ще ни се извие, като почнем от това, че, за да се произнесе преди ратификацията някой трябва да го сезира КС, пък никой не е задължен да го направи и на практика можем да си ратифицираме колкото си искаме МД, които противоречат на Конституцията ни и т.н. Както и да е - който го интересува, ще си прочете. Безспорно е обаче, че всеки съд е компетентен /задължен/ да прилага чл. 5, ал. 4 от К, когато определя приложимата разпоредба и с това не изземва ничии правомощия.

[kontrol]

Във връзка с въпроса: "Необжалваеми ли са така наречените "необжалваеми" НП?", който допреди няколко месеца звучеше риторично, практиката на все повече административни съдилища налага допускане до обжалване и разглеждане по същество на такива жалби.... от лятото на 2010г.

На 12. юли се навършват 20 г. КРБ. Честито!
Дано в следващите 20 г. съдилищата почнат да забелязват по-активно и други разпоредби от същата.
А Лекси, то и по ПЕС предварителният контрол за МД май беше опционален - чл. 218 § 11 ДФЕС. НС може да приема не само противоконституционни МД (то има ли такива, не се сещам), но и противоконституционни закони (което е по-кофтито). Сори и аз за офтопика.

[lexy21]

А Лекси, то и по ПЕС предварителният контрол за МД май беше опционален - чл. 218 § 11 ДФЕС. НС може да приема не само противоконституционни МД (то има ли такива, не се сещам), но и противоконституционни закони (което е по-кофтито). Сори и аз за офтопика

И аз ще се извиня, ама не е по-кофти ... щото за съответствието на законите може да се произнесе и в последствие - както за съответствието с К, така и с МД, но за съответствието на МД с К - няма такъв шанс

[kontrol]

Аз ще трябва да се извиня двойно вече. МД не подлежи на "проверка на съответствието на съдържанието" след инкорпорирането, щото вече е станал задължителен, но самият ратификационен закон подлежи на контрол за конституционност от КС. Така мисля, не съм сигурен за теорията*, но и КС ще реши така, ако се наложи . Ако пак подпишем някоя тройна ос, примерно.

*Допълнение 2011-03-19 - за пълнота: За ратификационните закони - Друмева, 2008 г., стр. 681; и изрично за връзката с неконтролируемостта на МД - Спасов, 1992 г., стр. 82.

[lexy21]

Тройни извинения - така е, само ратификационният закон, не и съдържанито на противоконституционния /евентуално/ МД.

[dgeorgiev]

Да споделя един "пресен" случай от РС-Бургас. С НП на община Бургас ми беше наложена глоба от 30 лв. по ЗДвП. Съда не само допусна жалбата за разглеждане, а и отмени постановлението поради допуснати съществени процесуални нарушения. Не знам дали защото в жалбата се позовах на ЕКПЧ или просто този съдебен състав си е решил да си разглежда всички НП, но е факт че го разгледаха. Решението беше обявено в доста кратки срокове след заседанието. Чест и почитания за Наказателна колегия III състав и специално за съдия Яхнаджиян!

[nak111]

Да видим какво ще каже Административния съд - Бургас

[Julyan]

Да споделя един "пресен" случай от РС-Бургас. С НП на община Бургас ми беше наложена глоба от 30 лв. по ЗДвП. Съда не само допусна жалбата за разглеждане, а и отмени постановлението поради допуснати съществени процесуални нарушения. Не знам дали защото в жалбата се позовах на ЕКПЧ или просто този съдебен състав си е решил да си разглежда всички НП, но е факт че го разгледаха. Решението беше обявено в доста кратки срокове след заседанието. Чест и почитания за Наказателна колегия III състав и специално за съдия Яхнаджиян!

АС- Бургас вече имат практика от миналата година още. РС е произнесъл това си решение най- вероятно съобразявайки се с отменено определение от Адм.С, с което РС е прекратил производството по атакуване на НП с наложена санкция в рамките на необжалваемия размер.
Позоваването е на Хартата за основни права и свободи, което, по моему, е неправилно досежно мотивите, т.к. Хартата, за разлика от ЕКПЧ, не касае отношения от вътрешнонто право. Приложното й поле, съгл. чл.51 от нея, важи за "институциите, органите, службите и агенциите на Съюза /ЕС/, както и за държавите- членки, единствено когато те прилагат Европейското право на Съюза. В случая се прилага националното право и АНО не действа като орган на ЕС.
Според мен най- чисто е позоваването на чл.6 от ЕКПЧ. С него се бе мотивирал преди, мисля, още 3-4 години Адм.С София- град.

[sticky]

Може би някой съдия ще уважи направено искане за отправяне на преюдициално запитване по такова дело

Ето и определението на Адм. съд - Бургас:


О П Р Е Д Е Л Е Н И Е 1297



гр.Бургас, 28 май 2010г.


В ИМЕТО НА НАРОДА





АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД гр.Бургас, ХІV състав, в съдебно заседание на двадесет и девети април през две хиляди и десета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА РАДИКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛИЛИЯ АЛЕКСАНДРОВА

ВЕСЕЛИН ЕНЧЕВ

при секретар Г. ФОРТУРОВА и с участието на прокурора СТАНИМИР ХРИСТОВ, изслуша докладваното от съдия Радикова КНАХ № 607 /2010г. за да се произнесе, взе предвид следното:



Производството е по реда на чл.229 и сл. от АПК.

Частният жалбоподател Д.Д.П. е оспорил определение постановено в съдебно заседание на 12.02.2010г. по НАХД № 250/2010г. по описа на Районен съд гр.Бургас, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на жалбата. В частната жалба се посочва, че така оспореното определение е неправилно и се излагат доводи по същество относно законосъобразността на издадено наказателно постановление.

В съдебно заседание частния жалбоподател поддържа отново тезата си по същество на спора.

Ответника по частната жалбата не се явява и не се представлява.

Представителят на Окръжна прокуратура гр.Бургас, изразява становище за неоснователност на жалбата.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, намира следното:

Частната жалба е подадена в срок, от надлежно легитимирано лице и е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна.

С Наказателно постановление № 913/02.12.2009г. на касаторът Д. П. за нарушение по чл. 6 ал.1 пр.2 от ЗДвП е наложено наказание на осн. чл. 183 ал.4 т.3 от ЗДвП, „глоба” в размер на 50 лв.

С обжалваното определение Районен съд гр.Бургас е приел, че жалбата против НП е процесуално недопустима. В мотивите е посочено, че НП при хипотезата на чл. 189 ал.5 ЗДвП е необжалваемо. Според последната норма, наказателни постановления, с които е наложена глоба до 50лв. не подлежат на обжалване.

Настоящият състав на Административен съд Бургас счита, че постановеното определение е неправилно въпреки липсата на конкретни оплаквания за това.

В случая следва да се съобрази разпоредбата на чл.5, ал.4 от Конституцията на Република България, която създава приоритет на нормите на международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, пред тези на вътрешното законодателство, които им противоречат. Съществува противоречие между разпоредбата на чл. 189 ал.5 ЗДвП и чл.13 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992г. - ДВ, бр.66 от 1992г. В сила за Република България от 7 септември 1992г.. Според чл.13 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи “Всеки, чиито права и свободи, предвидени в тази конвенция, са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита от съответна национална институция дори и нарушението да е извършено от лица, действащи в качеството си на представители на официалните власти” Нормата на чл. 189 ал.5 ЗДвП противоречи и на чл.47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, според който «Всеки, чийто права и свободи, гарантирани от правото на Съюза, са били нарушени, има право на ефективни правни средства за защита пред съд в съответствие с предвидените в настоящия член условия”. Хартата има юридически задължителна сила според чл.6, т.1 от Договора за Европейския съюз, изменен и допълнен с договора от Лисабон, подписан на 13 декември 2007г., в сила от 01.12.2009г. Договора от Лисабон е ратифициран по конституционен ред от 40-то Народно събрание със закон приет на 21 март 2008г.; закона за ратифициране е обнародван в ДВ, бр.36 от 4.04.2008г. и влязъл в сила за Република България, считано на 01.12.2009г., с което са изпълнени изискванията на чл.5, ал.4 от Конституция на Р България. В случая с разпоредбата на чл. 189 ал.5 ЗДвП е нарушено правото на жалба, респ. достъпа до правосъдие.

Административно-наказателното правораздаване има за предмет, освен реализирането на административно-наказателна отговорност на физически лица за виновно извършени от тях административни нарушения, още и налагането на имуществени санкции на юридически лица за нарушаване на установения ред на държавното управление. Нормите гарантиращи ефикасен достъп до правосъдие не съдържат условия за неговата реализация. Нужно е да съществува възможност всеки, чийто права са накърнени по какъвто и да е начин да има възможност за адекватна защита. Принципът за върховенство на закона в едно демократично общество изискват мерките, засягащи основни права, да бъдат предмет на някаква форма на състезателно производство пред независим орган, компетентен да упражни контрол върху причините за налагане на съответната санкция и относимите доказателства.

Редът за установяване на нарушенията, издаването, обжалването и изпълнението на наказателните постановления е този , посочен с разпоредбата на чл. 189 ЗДвП, респ. в Закона за административните нарушения и наказания. Със съставянето на АУАН се повдига обвинението срещу посоченото физическо или юридическо лице за това, че е осъществило състава на описаното в акта административно нарушение, а с наказателното постановление административно наказващият орган налага съответната санкция - глоба или имуществена санкция в зависимост от това дали субектът на нарушението е физическо или юридическо лице. Изложените разсъждения обосновават извода, че право на защита в смисъла посочен по-горе имат физическите лица и юридическите лица.

Ето защо, съдът приема, че с въведените с чл. 189 ал.5 ЗДвП, необжалваем минимум субектите, на които са наложени наказания глоба до 50лв. за физически лица, се лишават от правото на ефективно средство за защита, установено с разпоредбата на чл.13 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и на чл.47 от Хартата за основните права на ЕС и гарантирано съгласно чл.52 т.1 от същата. Правото на жалба е процесуалното средство за защита срещу налагането на наказание с оспореното наказателно постановление, в случай, че се твърди, че последното е незаконосъобразно постановено. Това право е отнето на жалбоподателя с нормата на чл. 189 ал.5 ЗДвП.

По изложените съображения настоящият състав намира, че частната жалба е основателна, а обжалваното определение като неправилно поради противоречие с нормите на чл.13 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и чл.47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, във връзка с чл.5, ал.4 от конституцията на Р България, следва да бъде отменено и делото върнато на Бургаски районен съд за разглеждане по същество.

Мотивиран от гореизложеното, Административен съд Бургас



ОПРЕДЕЛИ:



ОТМЕНЯ определение, постановено в съдебно заседание на 12.02.2010г. по НАХД № 250/2010г. по описа на Районен съд гр.Бургас за прекратяване на производството по делото, поради недопустимост на жалбата.

ВРЪЩА делото на същия състав на съда за продължаване на съдопроизводствените действия по него и за разглеждане по същество на жалбата на Д.Д.П..

Определението не подлежи на обжалване и протест.

[sticky]

Колеги, обжалвам пред СРС НП, с което за нарушение на ЗдВП е наложена глоба от 50 лв.

Моля ако някой има и други решения за допускане на подобни жалби, освен качените в темата, да ми пише лс.

Благодаря предварително!

[toten14]

В най-новата практика на адм. съдилища се срещат решения според, които чл. 189 ЗДВП в частта си, която забранява обжалване на акт до 50 лв противоречи на правото на ЕС и нарушава правото на процесуална защита и следва да не се прилага, изрично си спомням, че се бях запознавал с решение в този смисъл на АССГ от преди около месец. Ако има противоречива практика, както си личи от съдебните актове постнати в тази тема ще бъде доста удачно ВАС да се сезира с искане за ТР, което считам, че ще има съдбата на чл. 75 ЗБЛД
Друг е въпроса, разбира се, че дори и да се ингорира забраната за обжалване шанса да ви отменят НП-то пак е минимален

[sticky]

Eвалла на АДм. Съд Шумен за подробните мотиви!


О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 23 - 26.10.2010 г.
, град Шумен

Шуменският административен съд в закрито заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди и десета година, в следния състав:

Председател: Росица Цветкова Членове: 1. Татяна Димитрова
2. Снежина Чолакова

като разгледа докладваното от административен съдия Р. Цветкова ЧКАНД № 200 по описа за 2010 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.63, ал.1, предл.второ от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН) и чл.229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), образувано по частна жалба от П.Д.Б. с ЕГН ********** *** срещу Определение №221/29.09.2010 г., постановено по ВНАХД № 485/2010 г. по описа на Районен съд град Велики Преслав.
Частната жалба е подадена в срок – чл.350 ал.2 във вр. с чл.346 т.4 от НПК, доколкото настоящата съдебна инстанция се явява касационна, поради което е процесуално допустима и разгледана по същество е основателна.
С атакуваното определение ВПРС е прекратил производството по ВНАХД №485/2010 г., образувано по жалба на П.Д.Б. с ЕГН ********** против Наказателно постановление №591/23.08.2010 г. на Началника на РУ «Полиция» град Велики Преслав. Въззивният съд е приел, че жалбата е недопустима, тъй като е подадена извън законоустановения преклузивен срок, визиран в разпоредбата на чл.59 ал.2 от ЗАНН, както и е подадена срещу акт, който не подлежи на съдебен контрол по силата на чл.189 ал.5 от ЗДвП. За да достигне до този правен извод съдът е установил от фактическа страна, че обжалваното НП е връчено на наказаното лице на 09.09.2010 г., а жалбата е подадена на 20.09.2010 г. На тези основания съдът е прекратил производството по делото с атакуваното определение.
Събраженията на районния съд са неправилни, с оглед представените пред касационната инстанция писмени доказателства.
По отношение на срока: Настоящата касационна инстанция приема, че срокът визиран в разпоредбата на чл.59 ал.2 от ЗАНН е бил спазен от касатора. Видно от приложените към частната касационна жалба пощенска разписка и фискален бон по категоричен начин се установи, че жалбата против атакуваното Наказателно постановление е подадена по пощата на 16.09.2010 г. Следователно се явява подадена в законоустановения срок в чл.59 ал.2 от ЗАНН, доколкото обжалваното Наказателно постановление е било връчено на нарушителя на 09.09.2010 г.
По отношение недопустимост на въззивната жалба по силата на чл.189 ал.5 от ЗДвП и неподлежащ на съдебен контрол акт: Настоящата касационна инстанция приема, че приложението на чл.189, ал.5 от ЗДвП и въведеното с тази норма ограничение за обжалване на Наказателни постановления нарушава разпоредбите на чл.47 от Хартата за основните права на Европейския съюз, гарантиращи правото на справедлив процес, поради което и на основание чл.5, ал.4 от Конституцията на Република България, съдът следва да приложи разпоредбата на чл.47 от Хартата, като осигури възможност за ефективен достъп до правосъдие.
Българската държава е член на Европейския съюз, считано от 01.01.2007 г. От момента на присъединяването си действащото общностно право / понастоящем съюзно право/ - първично и вторично законодателство на ЕС става приложимо за Р България, нейните институции, физически и юридически лица. Юридически задължително за Българската държава е и правото, създадено след присъединяването на страната ни. Част от първичното право сега е Хартата на основните права на Европейския съюз, към която се е присъединила и Република България.
Считано от 01.12.2009 г., на Хартата е придадена юридически задължителна сила като в чл.6 т.1 от Договора за Европейския съюз /ДЕС/, изменен и допълнен с договора от Лисабон, подписан на 13 декември 2007 г. и в сила от 01.12.2009 г., е установено, че „Съюзът зачита правата, свободите и принципите, определени в Хартата на основните права на Европейския съюз..., която има същата юридическа сила като Договорите”. Договорът от Лисабон е ратифициран по конституционен ред от 40-то Народно събрание със Закон, приет на 21 март 2008 г. Законът за ратифициране е обнародван в ДВ, бр.36 от 04.04.2008 г. и влязъл в сила за Р България, считано от 01.12.2009 г., с което са изпълнени изискванията на чл.5, ал.4 от Конституцията на България. На това основание този Международен договор и санкционираната с него Харта на основните права са станали част от вътрешното право на страната и имат предимството пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. Съдът счита, че нормите на Хартата, установяващи основни права, освен че са юридически задължителни за Българската държава, държавни органи и институции, за всички физически и юридически лица, имат и непосредствено действие, т.е. не е необходимо санкционирането им с някакъв допълнителен акт от вътрешното законодателство, за да намерят те своето приложение. Те се явяват част от първичното законодателство на Европейския съюз. Поради директния ефект на разпоредбите, всеки гражданин може да се позовава на тях, както в отношенията си с институциите на Европейския съюз включително и пред Съда на Европейския съюз, така и пред националните юрисдикции.
В заключение може да се обобщи, че с малки изключения – когато норма от Хартата, препраща към националните закони за уреждане на механизъм и условия за упражняване на признатото от нея право, разпоредбите на Хартата имат непосредствено действие и следователно се прилагат директно от националните съдилища, при това с предимство пред вътрешното законодателство, когато същото им противоречи.
С разпоредбата на чл. 189, ал. 5 от ЗДвП се обявяват за неподлежащи на обжалване наказателни постановления, налагащи да нарушения на закона глоба до 50.00 лв. Съгласно чл.47, абзац първи от Хартата на основаните права на Европейския съюз „Всеки, чиито права и свободи, гарантиращи правото на съюза, са били нарушени, има право на ефективни правни средства за защита пред съд в съответствие с предвидените в настоящия член условия”, а веднага след това в абзац 2-ри от същия член се установява правото на справедлив процес в разумен срок от независим и безпристрастен съд, както и правото на лицата, които не разполагат с достатъчно средства, да им се осигури компетентна правна помощ, доколкото тази помощ е необходима, за да се осигури ефективен достъп до правосъдие-чл. 47, абзац 3-ти.
Право на ефективни правни средства за защита пред съд, означава че Хартата изисква не само националното право на държавата-членка да предвиди процесуални средства за защита пред съд (и чрез тях-достъп до правосъдие) на нарушеното право, закриляно от правото на съюза, но и тези средства обективно и на практика да могат да бъдат ефективни. Нарушеното право, закриляно от правото на съюза, е правото на защита срещу неоснователно обвинение и осъждането на санкция за такова обвинение. До този извод за съдържанието на нарушеното право съдът достигна като се основава на чл.48 т. 2 от Хартата във връзка с (на основание чл.52 т.3 от Хартата) с чл.6 т.1 от ЕКЗПЧОС: „Всяко лице при определяне на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд” и с чл.2 от Протокол 7 към ЕКЗПЧОС: „Всяко лице, признато от съда за виновно в извършено престъпление, има право да обжалва обявяването си за виновно или осъждането си пред висшестоящ съд. Упражняването на това право, включително основанията за това, се уреждат от закона”. Съдът по правата на човека в практиката си (делата Камбуров срещу България, Станчев срещу България) се е произнесъл, че разпоредбата на чл.2 от Протокол 7 към ЕКЗПЧОС, която е конкретен случай на право на достъп до правосъдие, е приложима и в хипотезите, когато е наложена санкция за административно нарушение по УБДХ, разбира се при спазване на другите условия по този текст от Европейската конвенция. В този смисъл понятията „обвинение”, „обвиняем”, „престъпление” в цитираните текстове не следва да се разбират в тесен смисъл, само като понятия на наказателното право, а и в смисъла на аналогични фигури и понятия в административнонаказателното право и правораздаване, уредено в ЗАНН - обвинение в извършване на административно нарушение, субект на нарушението (физическо или юридическо лице), административно нарушение. Нормите, гарантиращи ефикасен достъп до правосъдие не съдържат условия за неговата реализация, т.е., трябва да е налице възможност на всеки, чиито права са накърнени по какъвто и да е начин да се обърне към съд и това не бива да е постановено в зависимост от обусловености, които да създават пречки за това.
Съдът, формирайки извода си за съдържанието на нарушеното право, се позовава и на разпоредбите на ЕКЗПЧОС, защото съгласно чл.52 - озаглавен „Обхват и тълкуване на правата и принципите” в т. 3 установява, че доколкото Хартата „съдържа права, съответстващи на правата, гарантирани от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, то техния смисъл и обхват са същите като дадените им в посочената Конвенция. Тази разпоредба не пречи на правото на Съюза да предоставя по-широка защита”. Такава по-широка защита Хартата дава като засилва гаранциите за зачитане и съблюдаване на правата чрез формулиране на условията за допустимост на ограниченията в тях. Съгласно чл.52 т.1 от Хартата всяко ограничаване на упражняването на правата и свободите, признати от нея, трябва да бъде: /1/ предвидено в закон от вътрешното право на държавата-членка и /2/ да зачита основното съдържание на същите права и свободи. При спазване на /3/ принципа на пропорционалност ограничения могат да бъдат налагани само: /4/ ако са необходими и /5/ ако действително отговарят на признати от Съюза цели от общ интерес или на необходимостта да се защитят правата и свободите на други хора. Следователно, правото на Съюза допуска ограничението в правата на национално ниво от държава-членка, само при кумулативното изпълнение на следните условия: 1.ако е въведено със закон от вътрешното право; 2.ограничението да зачита основното съдържание на правото-държавата да признава правото във вътрешния правов ред със същото основно съдържание; 3.ограничението се установява при спазване на принципа на пропорционалност, което ще рече, че с него не могат да се засягат правата и законните интереси на лицата в по-голяма степен от необходимото за постигане на целта, която го налага, а също така и ако целта може да се постигне чрез по-благоприятна мярка за лицата-да се приложи тази по-благоприятна мярка; 4.ограничението да е обективно необходимо за постигане на поставените цели и 5.действителните цели на ограничението да съответстват на признати от Съюза цели от общ интерес ( например защита на националната сигурност, обществен ред или обществено здраве) или ограничението да е продиктувано от необходимостта да се защитят правата на други хора. Трябва да се отбележи, че в горепосоченото става въпрос за ограничаване на субективни права, респ. свободи, а в конкретния казус по делото става въпрос за отричане на субективното право на процесуална защита, респ. достъп до правосъдие.
С оглед изложеното съдът приема, че с въведената с чл.189 ал.5 от ЗДвП необжалваем минимум, субектите на които са наложени наказания до размера от 50.00 лв. се лишават от правото на ефективно средство за защита, установено с разпоредбата на чл.47 от Хартата за основни права на ЕС и гарантирано съгласно чл.52 т.1 от същата. Правото на жалба е процесуално средство за защита срещу осъждането за нарушение по ЗДвП и налагането на глоба с оспореното наказателно постановление. Това право е отнето на жалбоподателя с нормата на чл. 189, ал. 5 от ЗДвП.
Решаващ за окончателния правен извод на настоящия състав е въпросът: допустимо ли е извършеното с вътрешния закон ограничение на правото на ефективни правни средства за защита, установено в чл.47 от Хартата, предвид коментираните по-горе критерии за допустимост по чл. 52 т.1 от същата или не.
Съдът, тълкувайки нормата на чл. 189, ал. 5 от ЗДвП, установяваща забраната за обжалване, намира че ограничението (на практика довело до лишаване от право) е недопустимо, съгласно задължителното за Р България първично общностно право. Същото не отговаря на три от кумулативните изисквания по чл. 52, т. 1 от Хартата, а именно: 1.Действителната цел, с която ограничението е било наложено от законодателя, не съответства на признатата от Съюза цел на общ интерес, 2.Самото ограничение не е продиктувано от необходимостта да се защитят правата на други хора. 3.Очевидно, целта на ограничението е чрез въвеждане на забраната да се обезпечи по–бързото приключване на административнонаказателните производства, с което ще се осигури по – голяма ефективност в дейността на административнонаказателните юрисдикции. Другата възможна цел е чрез санкционния характер на забраната да се преследват целите на генералната и специална превенция, като се въздейства възпиращо и превъзпитаващо по отношение на нарушителите и останалите членове на обществото, лицата да се мотивират към правосъобразно поведение. Последната цел обаче, нищо че е обществено полезна, в крайна сметка е незаконна. Това е така, тъй като целите на превенцията се възлагат само и единствено на наказанието и никакви съображения за обществен интерес не биха могли да оправдаят лишаването от правото на достъп до съд. Най – сетне съдът не приема, че ограничението е било обективно необходимо за постигане на поставените цели. Както вече се посочи, правните средства за постигане на целта на законодателя са други, а не лишаването от право на ефективни правни средства за защита.
Предвид изложеното Шуменският административен съд намира, че разпоредбата на чл. 189 ал.5 от ЗДвП нарушава чл.47 и чл.52 т.1 от Хартата за основните права на ЕС, поради което и на основание чл.5 ал.4 от Конституцията на Р България, съдът следва да приложи разпоредбата на чл.47 от Хартата, като признае на жалбоподателя правото на жалба против Наказателно постановление №591/23.08.2010 г. на Началника на РУ «Полиция» град Велики Преслав. Най-прекият път за прилагане на правото на ЕС, когато същото е ясно и безпротиворечиво и има пряк ефект, е правораздаването от националните юрисдикции по повод на отнесен до тях правен спор.
От така установеното фактическо и правно положение настоящият касационен състав намира, че постановеното от Районен съд град Велики Преслав Определение №221/29.09.2010 г., с което е прекратено производството по ВНАХД №485/2010 г. по описа на ВПРС се явява неправилно, поради което следва да бъде отменено и делото върнато на същия съд и състав за продължаване на съдопроизводствените действия.
Водим от горното, съдът

О П Р Е Д Е Л И :

Отменя Определение №221/29.09.2010 г., постановено по ВНАХД №485/2010 г. по описа на Районен съд град Велики Преслав.
Връща делото на същия съдебен състав при Районен съд град Велики Преслав за продължаване на съдопроизводствените действия.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:/п/ ЧЛЕНОВЕ: 1.
/п/
2.
/п/
ЗАБЕЛЕЖКА: Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. Влязло в сила на 26.10.2010г.

[dgeorgiev]

Мисля, че има доста голямо развитие в практиката на Районните съдилища да допускат обжалване на НП под 50 лв. При последното ми обжалване на такъв акт, издаден от Община Бургас по ЗДвП, съдията в Бургаски Районен Съд ми заяви, че от миналата година "гледаме всичко" и даже му стана забавно от това, че в жалбата съм цитирал европейски актове за да аргументирам допустимостта. Постановлението падна поради недоказана вина. Предполагам, че все по-масовата практика на съдилищата в страната да разглеждат постановления със санкции под 50 лв. е предизвикало последните промени в ЗДвП, където е въведен принципа "първо плащаш, после жалиш". Мисля, че в Тарифата за съдебни такси се обсъждаше и въвеждането на едни 50 лв. които трябва да се платят като съдебна такса по дела с-у НП.

[iva_sh]

не е ли време Върховния административен съд да се произнесе с тълкувателно решение по трайно противоречивата съдебна практика на административните съдилища, действащи като касационна инстанция по въпроса дали са обжалваеми НП с глоба до 50 лева по ЗДвП. Територията на страната може да се обходи за няколко часа - не може сутринта в София и вечерта в Бургас , Русе или Шумен да ти съставят акт за еднакви по вид нарушения за които впоследствие са издадени НП с глоба до 50 лева, които в Софийските съдилища са необжалваеми, а почти навсякъде другаде съдът ще разгледа жалбата, като се позове на прякото действие на правото на ЕС. Нали уж закона се прилага еднакво за всички. Върховните съдии не четат ли този форум.

[karaivanov78]

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 98
гр. Велико Търново, 18.04.2011г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд – гр. Велико Търново, касационен състав, в закрито заседание на петнадесети април две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯНА ЛАЗАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВТИМ БАНЕВ
МАРИЯ ДАНАИЛОВА
разгледа докладваното касационно НАХД № 10069/2011г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. с чл. 63, ал. 1, изр. ІІ от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН)
С Определение № 84 от 03.02.2011г. на Районен съд Горна Оряховица по НАХД № 163 по описа за 2011г., с което е оставена без разглеждане като процесуално недопустима жалбата И.Б.К. против НП № 2219/20.10.2010г. на Началник на РУ „Полиция” – Горна Оряховица и производството по делото прекратено.
Въззивният съд е приел жалбата за процесуално недопустима, тъй като глоба до 50 лева вкл. (като процесното) не подлежат на обжалване.
В законния срок против определението на ГОРС е постъпила частна жалба от И.Б.К. ***, с която същото се оспорва като неправилно - постановено при неправилно прилагане на закона. В жалбата до съда се излагат доводи за приложимост на чл. 56 от Конституцията на Република България и чл. 6 от Конвенцията за защита правата на човека.
Настоящият касационен състав на Административен съд – Велико Търново, като взе предвид събраните по делото доказателства от ГОРС и наведените от касатора възражения намира за установено следното:
По силата на §15 от ПЗР на Административнопроцесуалния кодекс (АПК) (в сила от 01.03.2007г.) е променена редакцията на чл. 63 от ЗАНН, регламентиращ реда за обжалване на актовете за налагане на административни наказания, като е предвидено, че районният съд в състав от един съдия
разглежда делото по същество и се произнася с решение, с което може да потвърди, да измени или отмени наказателното постановление. Решението подлежи на касационно обжалване пред административния съд на основанията, предвидени в Наказателно-процесуалния кодекс и по реда на глава дванадесета от АПК. Според чл. 63, ал. 2 от ЗАНН в предвидените от закона случаи съдът (включително районният) може да прекрати производството с определение, което подлежи на обжалване с частна жалба. Редът и основанията за касационно оспорване на определенията по ал. 2 обаче, не са посочени изрично. Но и в двата случая (на ал. 1 и ал. 2 от чл. 63 от ЗАНН) се касае за касационно съдебно производство по административно правораздаване. А съобразно разпределението на правосъдните функции между общите и административните съдилища, касационните съдебни производства по ЗАНН (както по касационни жалби, така и по частни жалби), образувани след 01.03.2007г., следват новите правила на АПК. Така, настоящият състав приема, че съобразно правилата на АПК, при обжалване на наказателните постановления, законодателят е упълномощил с въззивен контрол районния съд, а с касационен контрол - съответния административен съд. Когато предмет на касационната проверка е решение по същество на районния съд, ЗАНН в чл. 63, ал. 1 изрично препраща към реда на глава дванадесета от АПК за разглеждане на спора. Подобно изрично препращане в случай, че административният съд разглежда като касационна инстанция определение за прекратяване на производството по чл. 63, ал. 2 от ЗАНН няма. Но при условие, че самото касационно производство, имащо за предмет проверката на първоинстанционното съдебно решение на районния съд по силата на препращащата норма на чл. 63, ал. 1 от ЗАНН се провежда по реда на глава ХІІ от АПК от административния съд като специализирана съдебна касационна инстанция, то и производството по касационната проверка на определенията на първоинстанционния съд ще се развие по същите правила – тези на АПК. Но в този случай приложение ще намерят съответните правилата за обжалване на определенията по глава тринадесета от дял ІІІ на АПК, а за неуредените въпроси – според разпоредбата на чл. 236 от АПК - правилата за касационното обжалване.
Поради изложените до тук аргументи, настоящият съдебен състав намира подадената до него частната жалба за такава от надлежна страна - участник във въззивното производство в законния срок, до компетентния съд, поради което същата е допустима. Разгледана по същество е и основателна. Аргументите за този извод на настоящата инстанция са следните:
Обжалваното определение е неправилно, доколкото същото противоречи на чл. 6, т. 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи на Съвета на Европа (ЕКЗПЧОС), доп. с Протокол № 2 от 6.05.1963г., изм. с Протокол № 3 от 6.05.1963г., Протокол № 5 от 20.01.1966г., Протокол № 8 от 19.03.1985г., ратифицирана със закон, приет от НС на 31 юли 1992г. - ДВ, бр. 66 от 14.08.1992г., обн., ДВ, бр. 80 от 2.10.1992г., в сила от 7.09.1992г., изм. и доп., с Протокол № 11 от 11.05.1994г., изм. и доп., бр. 38 от 21.05.2010г.
Съгласно чл. 6, т. 1 от ЕКЗПЧОС, всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.
В практиката си Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) определя едно нарушение като „наказателно” по смисъла на Конвенцията след като прецени дали нормата, която го дефинира, спада към наказателното право в правната система на договарящата държава и след като оцени „самата същност на нарушението” и тежестта на наказанието, което може да бъде наложено (вж., наред с други, и решението по делото Gradinger v. Austria, A-328-C). В настоящия случай, макар и разглежданото нарушение и следваната процедура да попадат в сферата на административното право, е безспорно, че тя е наказателна по своето естество. Това рефлектира и върху използваната терминология - съгласно националното ни право става дума за административно нарушение и административно-наказателно производство, за което се следва санкция в съществен размер. Административно-наказателната отговорност по националното право на Република България е вид юридическа отговорност за правонарушения, която се осъществява въз основа на властнически актове – АУАН и съставените въз основа на тях НП (арг., чл. 53, ал. 1 от ЗАНН). Последните се издават от изпълнително-разпоредителни (административни) органи, които в рамките на компетентността си, установяват факта на нарушението и налагат предвидените в закона санкции. В качеството си на властнически акт, издаван от органите на администрацията, АУАН и НП пораждат за адресата си определени наказателноправни последици, а дейността по издаването им по своето предметно съдържание е юрисдикционна (правораздавателна) дейност, с която по повод съставен АУАН и при следване на опростено състезателно производство се решава със сила на присъдено нещо наказатално правен спор (извършено ли е административно нарушение, от кого, при какви обстоятелства и форма на вината за физическите лица - нарушители), като се налага санкция - административно наказание или имуществена санкция. Ето защо настоящият касационен състав намира, че нарушението, в което е бил обвинен жалбоподателя с процесното НП, е „наказателно” по смисъла на Конвенцията и за него чл. 6, т. 1 от ЕКЗПЧОС е приложим.
Нормата на чл. 6, т. 1 от ЕКЗПЧОС е конституционно прогласена за приоритетно вътрешно право в чл. 5, ал. 4 от Конституцията на РБългария и същата следвало да бъде приложена директно от въззивния съд, тъй като непосредственото действие на същата е гарантирано от чл. 5, ал. 2 от Конституцията. Като се е позовал на национално правната норма на чл. 189, ал. 5 от ЗДвП, противоречаща на чл. 6, т. 1 от ЕКЗПЧОС и не е зачел примата и директното приложение на последната, въззивният съд е постановил неправилно определение, което като такива следва се отмени и делото се върне на същия състав за продължаване на съдопроизводствените действия по него като се разгледа по същество спора за законосъобразността на процесното НП.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, във вр. с чл. 63, ал. 1 от ЗАНН, Административен съд – Велико Търново
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ Определение № 84 от 03.02.2011г. по НАХД № 163 по описа за 2011г. на Районен съд Горна Оряховица.
ВРЪЩА делото за същия съдебен състав за продължаване на съдопроизводствените действия по него.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.









Р Е Ш Е Н И Е

№ 387

гр. Горна Оряховица, 09.06.2011г.


В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А


Горнооряховският районен съд, първи състав, в публично заседание на тридесети май през две хиляди и единадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ТОНЕВА

при секретаря С.Г. и в присъствието на прокурора …………………, като разгледа докладваното от съдията Тонева НАХД № 163 по описа за 2011г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по реда на чл.59 и следващите от ЗАНН.

С Наказателно постановление № 2219/20.10.2011г. на Началника на РУ „Полиция” – Горна Оряховица, на И.Б.К. ***, с ЕГН **********, на основание чл.183, ал.4, т.7, пр.1 от ЗДвП е наложено административно наказание - глоба в размер на 50 лева, за това, че е нарушил чл.137А, ал.1 от ЗДвП и са отнети 8 контролни точки на основание Наредба № І-1959 на МВР.
Недоволен от наказателното постановление останал И.Б.К., който сочи, че при издаване на наказателното постановление са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Отделно твърди, че не е извършил описаното в АУАН и НП нарушение. Моли съда да отмени наказателното постановление като незаконосъобразно.
В съдебно заседание жалбоподателят поддържа жалбата. Ангажира гласни доказателства.
Ответникът по жалбата – РУ „Полиция” – Горна Оряховица, редовно призован, не изпраща представител и не взема становище.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено следното:
С АУАН № 2219/14.10.2010г. Е.И.С. – полицай в РУ „Полиция” – Горна Оряховица в присъствието на свидетеля Д.С.Д. – полицай, констатирал, че на 14.10.2010г. около 12.50ч. в гр.Горна Оряховица, ул. „Цар Освободител” срещу СОУ „Вичо Грънчаров” жалбоподателят И.Б.К. управлява собствения си лек автомобил „Фолксваген Голф” с рег. № ВТ 23 06 ВК, като по време на движение не използва обезопасителен колан, с който е оборудван автомобила, и отказва да подпише фиш серия „А” № 0517150/14.10.2010г., с което е нарушил чл.137А, ал.1 от ЗДвП. К. подписал акта с възражение, че написаното не отговаря на истината.
В срока по чл.44, ал.1 от ЗАНН И.Б.К. депозирал писмени възражения по акта, в които посочил, че е управлявал автомобила с обезопасителен колан и е изпълнил разпорежданията на контролния орган. Тези обстоятелства можел да потвърди брат му Ангел К., който пътувал с него в автомобила. Посочил, че полицаят му написал фиш, като му казал, че колеги от патрулен автомобил го уведомили, че К. управлявал автомобила без да е поставил обезопасителен колан, с който е оборудван автомобила. Отказал да подпише фиша, защото не е извършил нарушение и за да има възможност да даде допълнителни обяснения и възражения.
В законоустановения срок Христо Костадинов Христов – Началник на РУ „Полиция” – Горна Г.Оряховица издал против И.Б.К. обжалваното наказателно постановление № 2219/20.10.2010г. НП е връчено на К. на 17.01.2011г. и на 24.01.2011г. последният депозирал жалба срещу него чрез административно – наказващия орган до ГОРС.
От показанията на свидетеля Ангел Б.К. се установява, че в деня, в който брат му е спрян за проверка, е управлявал собствения си лек автомобил с обезопасителен колан, с който е оборудван автомобила. Самият той също е бил в автомобила и с обезопасителен колан. По времето, когато полицаят е извършвал проверка на документите на брат му, последният също е бил с обезопасителен колан. Откопчал колана едва когато полицаят му махнал да отиде до полицейския автомобил. Когато попитал какво нарушение е извършил брат му, полицаят казал, че колеги му се обадили по радиостанцията, че от патрулен автомобил били забелязани да си слагат коланите непосредствено преди да наближат пешеходната пътека пред СОУ „Вичо Грънчаров”. Ангел Б.К. е категоричен, че са си сложили колани още преди да потеглят с автомобила от паркинга зад Панорамата.
Актосъставителят Е.И.С. и свидетелят Д.С.Д., редовно призовани, не се явяват в съдебно заседание без уважителни причини и не свидетелстват в хода на съдебното следствие.
Горната фактическа обстановка съдът установи от съвкупната преценка на показанията на разпитания свидетел и приетите по делото писмени доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Съгласно Определение № 98/18.04.2011г. по НАХД № 10069/2011г. по описа на Административен съд – Велико Търново, че жалбата е процесуално допустима.
Разгледана по същество жалбата е основателна.
Спазени са процесуалноправните изисквания за издаване на обжалваното наказателно постановление. Актът за установяване на административното нарушение отговаря на изискванията на чл.42 от ЗАНН и е предявен на нарушителя. На жалбоподателя е била осигурена възможност да изложи възраженията си против констатациите в акта при неговото съставяне и в тридневния срок по чл.44, ал.1 от ЗАНН.
Наказателното постановление е издадено от компетентен орган – Началника на РУ „Полиция” – Горна Оряховица /упълномощен с МЗ № Із-1687 от 02.08.2010г./. Наказателното постановление е издадено преди изтичането на давностните срокове по чл.34 от ЗАНН и съдържа предвидените в разпоредбата на чл.57 от ЗАНН реквизити.
Настоящата инстанция счита, че обжалваното наказателно постановление е издадено в нарушение на материалния закон.
От събраните по делото писмени и гласни доказателства не се установява по несъмнен и безспорен начин, жалбоподателят да е осъществил състава на административно нарушение по чл.183, ал.4, т.7, пр.1 от ЗДвП.
От обективна страна не е безспорно доказано, че на 14.10.2010г. около 12.50ч. в гр.Горна Оряховица, ул. „Цар Освободител” срещу СОУ „Вичо Грънчаров” жалбоподателят като водач на МПС - собствения си лек автомобил „Фолксваген Голф” с рег. № ВТ 23 06 ВК, в нарушение на чл.137А, ал.1 от ЗДвП при движение да не е използвал обезопасителните колани, с които МПС е оборудвано, което да обуславя ангажиране на административнонаказателната му отговорност за административно нарушение по чл.183, ал.4, т.7, пр.1 от ЗДвП.
АУАН № 2219/14.10.2010г., въз основа на който е издадено обжалваното наказателно постановление, не притежава установената в чл.189, ал.2 от ЗДвП доказателствена сила, тъй като посочените в него факти не се подкрепят от показанията на разпитания в хода на съдебното следствие свидетел, който е категоричен, че жалбоподателят е управлявал автомобил с обезопасителен колан, с който е оборудван автомобила. Не са събрани доказателства, които да опровергават показанията на свидетеля Ангел К.. Актосъставителят Е.С. и свидетелят Д.Д., редовно призовани, не се явяват в съдебно заседание без уважителни причини и не свидетелстват.
Поради това и доколкото в тежест на административнонаказващият орган е да докаже виновно извършеното от жалбоподателя административно нарушение, а последният не е сторил това, съдът приема, че жалбоподателят не е осъществил състава на административно нарушение по чл.183, ал.4, т.7, пр.1 от ЗДвП.
По изложените съображения обжалваното НП, с което на жалбоподателя на основание чл.183, ал.4, т.7, пр.1 от ЗДвП е наложено административно наказание глоба в размер на 50 лева следва да бъде отменено като законосъобразно – издадено в нарушение на материалния закон.
Водим от изложеното и на основание чл.63, ал.1 от ЗАНН, съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ НАКАЗАТЕЛНО ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 2219/20.10.2010г. на НАЧАЛНИКА на РУ „ПОЛИЦИЯ” - ГОРНА ОРЯХОВИЦА, с което на И.Б.К. ***, с ЕГН **********, на основание чл.183, ал.4, т.7, пр.1 от ЗДвП е наложено административно наказание - глоба в размер на 50 лева, за това, че е нарушил чл.137А, ал.1 от ЗДвП, като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
Решението подлежи на касационно обжалване по реда на ЗВАС пред Великотърновския окръжен съд в 14-дневен срок от съобщението до страните, че е изготвено и обявено.



РАЙОНЕН СЪДИЯ:

[poprangelov]

. Административните съдилища в Бургас, Шумен, Русе, Монтана, Пловдив, Пазарджик, Кюстендил, Ямбол и др. от лятото на 2010г. отменят всички определения за прекратяване на производствата и връщат делата на съответните районни съдилища за разглеждане по същество на жалбите срещу т.нар. "необжалваеми" по ЗДвП или ЗУТ наказателни постановления

Не е вярно за Пловдив ! Чугунените глави приемат, че трябва да се произнесе КС . В същото това време други подобни от ВАС пък казват, че при недопустимост на жалбата не можуе да се иска приложението на чл. 150 от К. , а и не се самосезират !!! Да не говорим и за това, че дори Страсбург да се произнесе , че чл. 189 ал. 5 ЗДвП е в противоречие с международните договори и конвенции , това няма да " топли " никой друг, освен страната по делото в Страсбург , твърди ВАС ! С една дума за всяко НЕДОПУСНАТО дело пътя е - адм. съд, ВАС- молба за отмяна и т.н. , респективно ВАС петчленен състав, за да изчерпиш всички възможни инстанции и да тръгнеш към Страсбург !
Решил съм да пробвам този път, за да си направя след това и гаврата с българската милиционерщина !!!

[1968]

Напоследък доста административни съдилища вече приемат, че са обжалваеми.