от devva » 11 Юни 2012, 17:15
ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 654 ОТ 05.05.2011 Г. ПО ГР. Д. № 1851/2010 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети май, две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Надежда Зекова
ЧЛЕНОВЕ: Веска Райчева
Светла Бояджиева
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр. д. № 1851 описа за 2010 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение от 03.05.2010 г. по гр. д. № 88/2010 г., с което АС Пловдив е отхвърлил исковете на В. Т. срещу Т. П. и [фирма], при участие на трети лица - помагачи на ответника Държавата - чрез Министерство на правосъдието и Агенцията по вписванията, с правно основание чл. 440 ГПК и чл. 45 и чл. 86 ЗЗД.
Жалбоподателката - В. Д. Т. поддържа, че с обжалваното решение е съдът се е произнесъл по процесуални и материалноправни въпроси, които са решение в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Моли да се допусне касационното обжалван.
Ответниците Държавата - чрез Министерство на правосъдието, Агенцията по вписванията и [фирма] в писмени становища поддържат, че не следва да се допуска касационното обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил решение от 11.11.2009 г. по гр. д. № 214/2008 г. на Хасковски ОС, е отхвърлил предявените от В. Т. искове срещу Т. П. и [фирма], при участие на трети лица - помагачи на ответника Държавата - чрез Министерство на правосъдието и Агенцията по вписванията, с правно основание чл. 440 ГПК и чл. 45 и чл. 86 ЗЗД за признаване за установено по отношение на [фирма], че правото на собственост върху УПИ-І/117 в кв. 29 по плана на [населено място], с построените в него сгради, предмет на изпълнително дело № 352/2008 г. на ЧСИ, не принадлежи на длъжника Т. П., както и за осъждане на банката за сумата 32 000 лева обезщетение по чл. 440, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 45 ЗЗД и сумата 6 751,78 лева лихви за забава за времето от 08.06.2008 г. до 03.11.2008 г. Установено по делото, че по гр. д. № 884/2007 г. на РС - Хасково е прогласена нищожност на дарение, извършено с нот. акт № 43/1997 г. на нотариус при РС - Хасково, с което В. Т. е дарила на Т. П. процесното място, поради липса на съгласие, тъй като не е подписано от надарения. Установено е по делото, че на 08.06.2007 г. при вписана искова молба за нищожност на дарението на 23.05.2007 г. Т. П. е учредил в полза на О. договорна ипотека върху имота срещу получен кредит от 32 400 лева, който не е върнал е образувано изпълнително дело по искане на О. срещу имота. При тези данни съдът е приел, че дарението не е породило вещно прехвърлителния си ефект, но О. с насрещен иск по чл. 134 ЗЗД е направила възражение за изтекла придобивна давност в полза на Т. П., който съдът намерил за основателен. Прието е, че тъй като настоящият иск по чл. 440 ГПК е предявен от жалбоподателката на 03.11.2008 г., а Т. П. е владял имота още от 17.06.1997 г., когато е извършено дарението, то го е придобил по давност през 2007 г. Съдът не е приел за основателно възражението на В. Т. за прекъсване на давността с исковата молба за прогласяване нищожност на дарението
В изложение по допустимостта на касационното обжалване жалбоподателката поддържа, че с решението съдът се е произнесъл по процесуални и материалноправни въпроси, които са решение в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а именно: по процесуалните въпроси за задължението на съда да извърши преценка на всички доказателства по делото, за разпределението на доказателствената тежест при направено възражение за придобиване на недвижим имот по давност, за възможността възражение за придобивна давност да бъде направено с иск по чл. 134 ЗЗД от кредитора на лицето, в чиято полза се претендира изтичането на такава и за възможността предявен иск по чл. 26 ЗЗД да прекъсне течението на придобивната давност с оглед разпоредбата на чл. 116, б. "б" ЗЗД, както и по материалноправния за точното тълкуване на понятията "корпус" и "анимус" като предпоставки, които следва да се установят за придобиването на недвижим имот по давност. Представя решение от 16.06.1995 г. по гр. д. № 1904/1994 г. на ВС, в което е прието, че давността не се прилага служебно, а е нужно изрично позоваване, решение от 03.02.2009 г. по гр. д. № 5214/2007 г. на ВКС в което е прието, че е необходимо изтичане на 10 годишен срок за да се придобие по давност, решение от 12.12.2008 г. по гр. д. № 461/2008 г. на ОС Ямбол в което е прието, че владението е налице, когато се упражнява лично или чрез другиго, с намерение да се държи веща като своя, решение от 03.07.2000 г. по гр. д. № 555/1999 г. на ВС, в което е прието, че с иск по чл. 134 ЗЗД член кооператора може да упражни права на Ж. по отношение на трети лица, решение от 06.06.1973 г. по гр. д. № 982/1973 г. на ВС в което е прието, че при иск по чл. 134 ЗЗД имуществото се присъжда в полза на длъжника, а не на кредитора, който води иска, решение от 08.05.2009 г. по гр. д. № 5878/2007 г. на ВКС, в което е прието, че следва да се проведе пълно и главно доказване, за да се уважи иск по чл. 79 ЗС, решение от 04.06.1966 г. по гр. д. № 689/1966 г. на ВС, за това, че придобива давност се прекъсва както с предявяване на осъдителен иск за владения от ответника имот, така и с установителен такъв, но за собственост, решение от 31.10.1983 г. по гр. д. № 2288/1983 г. на ВС, в което е прието, че давността се прекъсва с предявяване на иск, решение от 18.02.2009 г. по гр. д. № 5397/2007 г. на ВКС в което е прието, че давността се прекъсва с предявяване на граждански иск в наказателния процес, решение от 18.11.1975 г. по гр. д. № 1718/1975 г. на ВС в което е прието, че давността се прекъсва и с предявяване на иск пред орган, на който спора не е подведомствен, решение от 27.06.2000 г. по гр. д. № 689/1999 г. на ВКС в което е прието, че давността се прекъсва с подаване на исковата молба, а не с вписването й, в същия смисъл е и решение от 27.09.1955 г. по гр. д. № 5610/1955 г. на ВС.
С оглед данните по делото Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о. намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като по поставените за разглеждане въпроси въззивният съд е дал отговор в съответствие със задължителната практика на ВКС, изразена в постановените по реда на чл. 290 ГПК в решения: решение 01.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 536/2009 г., І т. о., ТК, решение от 15.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4354/2008 г., ІV г. о., ГК, решение от 14.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 802/2009 г., ІІ г. о., ГК, решение от 15.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3057/2008 г., ІІІ г. о., ГК, решение от 04.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 637/2009 г., І г. о., ГК и решение от 20.05.2010 г. по гр. д. № 1162/2009 г., ІІ г. о. на ВКС. В същата е прието, че процесуалната легитимацията на ищеца при иск по чл. 134, ал. 1 ЗЗД произтича от това, че той действа не като титуляр на материални права, а като процесуален субституент, упражняващ правата на бездействащия длъжник (съищец), чието бездействие заплашва удовлетворяването на вземането. Няма конкретни съображения, че приетото от въззивния съд по легитимацията на [фирма] като процесуален субституент не съответства на други разрешения в установената съдебна практика, респ. че липсва разрешение на този въпрос, или даденото разрешение в практиката е неправилно и следва да бъде променено.
По поставения въпрос за точното приложение на чл. 116, ал. 1, б. "б" ЗЗД в трайната и задължителната практика на ВКС /в цитираните по-горе решения/ е прието, че същата разпоредба би имала отношение в хипотеза, когато е предявен иск за собственост срещу лице, което се позовава на придобивна давност, като се прекъсва неговата придобивна давност, какъвто не е настоящия случай. Прието е също така, че по отношение на това дали е изтекла придобивната давност и за кого следва да се съобрази разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК /чл. 188, ал. 3 ГПК (отм.)/, според която при постановяване на решението съдът взема предвид и настъпилите след предявяването на иска факти, т.е. съдът следва с оглед останалите данни по делото за това кой и за кого владее имота да съобрази дали придобивната давност е изтекла към датата на постановяване на съдебното решение, както е постъпил и въззивния съд в обжалваното решение. По този въпрос правилно, в съответствие със съдебната практика, въззивният съд е приел, че давността се прекъсва само с предявяването на иск за собственост срещу владелеца, който впоследствие е уважен от съда и предявяването на иск по чл. 26 ЗЗД срещу праводател на ответника не прекъсва давността.По материалноправен въпрос - за признаците на владението, въззивното решение не противоречи на посочената по-горе съдебна практика. Тези признаци най-общо са посочени в чл. 68 ЗС - упражняване на фактическа власт върху една вещ с намерение за своене. В теорията и съдебната практика е прието, че владението трябва да бъде постоянно, непрекъснато, спокойно и явно. Приема се също, че владението е спокойно, когато не е установено с насилие или не се оспорва с насилие. Въззивното решение не противоречи на съдебната практика, в която се изброяват признаците на владението. Придобиването на право на собственост по давност е оригинерен способ, с оглед на което е необходимо да се демонстрира по отношение на всички намерението да се свои вещта, като владението не се изразява в непрекъснато осъществяване на фактическо въздействие върху имота чрез обработване, облагородяване, поставяне на ограда и др. Фактическата власт върху имота може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота стига същите да сочат на намерение имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица, респективно да не са смущавани от предявявани от трети лица претенции. Именно в този смисъл е и даденото от въззивния съд разрешение.
В съответствие с практиката, намерила израз и в постановените по реда на чл. 290 ГПК решения - от 07.07.2010 г. по гр. д. № 231/2009 г. ІV-то г. о. на ВКС и решение от 12.07.2010 г. по гр. д. № 2480/2008 г. ІV-то г. о. на ВКС, е даден отговор и на въпроса за разпределението на доказателствената тежест, именно, че "всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения". Това означава, че всяка страна - ищец, ответник, трето лице - помагач, заинтересуваната страна и др., която прави твърдение (довод в исковата молба или жалба, и възражение), следва по несъмнен начин, с всички допустими от процесуалния закон доказателствени средства, да докаже това свое твърдение.
В разглеждания случай по процесуалните и материалноправни въпроси жалбоподателката не излага аргументи относно приложимостта на основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се сочи конкретни доводи, за това че разгледаните от въззивният съд въпроси са от значение за точното прилагане на закона, т.е. за еднообразното му тълкуване, което по начало е насочено към отстраняване на непоследователната и противоречива съдебна практика. Няма конкретни съображения, че приетото от въззивния съд не съответства на други разрешения в установената съдебна практика, респективно, че липсва разрешение на този въпрос, или даденото разрешение в практиката е неправилно и следва да бъде променено.
На особения представител на ответника по касационна жалба Т. С. не се дължат разноски, тъй като не са представени доказателства да са направени такива в настоящето производство.
Предвид изложените съображения, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 03.05.2010 г. по гр. д. № 88/2010 г. на АС Пловдив, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК по жалба на В. Д. Т.